Петко Тодоров е роден на 26 септември 1879 г. в гр. Елена. В чорбаджийското му семейство има още три момчета и една дъщеря – Мина Тодорова.

Петко бил слабо и болнаво момче, което често страни от игрите и наблюдава природата, слуша шума на реката и вятъра в клоните на дърветата.

До трети клас момчето учи в еленското училище, но не проявява интерес към уроците. Според него, учителите не могат да разказват увлекателно така, както разказва знахарката баба Краса. Вероятно това е човекът, събудил у бъдещия поет интереса към митовете, легендите и поезията.

През 1893 г. П. Тодоров постъпва в четвърти клас на търновската гимназия. Тук той попада под влиянието на другарите си социалисти. Установява контакти с Димитър Благоев, Никола Габровски, Кръстьо Раковски и Янко Сакъзов, чете Маркс и дори произнася речи на работнически събрания. Скоро обаче той се завръща в Елена без да е завършил гимназията, защото не се явил на изпита. По този повод, баща му записва в тефтерчето си: „На син ми Петко за Търновския вятър 1110 лв”.  

Малко по – късно баща му го изпраща във Франция и той се записва в Националния лицей в Тулуза. През 1897 г. по препоръка на лекарите П. Тодоров заминава за Монпелие, където по това време учи старият му съратник К. Раковски. И тук Тодоров попада в средите на руските социалисти. Запознава се и с французина Жан Жорест, в чийто вестник публикува статии в социалистически дух, включително срещу княз Фердинанд.  

Пак по здравословни причини П. Тодоров напуска лицея в Тулуза и се завръща в Елена, но след няколко месеца се отправя за Русе, където наред с поезията, се отдава и на политическа и журналистическа дейност. Тук, но и по – късно в Елена, Тодоров проявява социалистическите си убеждания. Това го изправя дори пред съда, след един митинг, проведен на 7 декември 1897 г. в Русе, на който Петко Тодоров произнася реч срещу короната.

Наскоро след това, и след кратък престой в Елена, Петко заминава за Швейцария и се записва в Юридическия факултет в Берн. След известно време се мести в Берлин и записва славянска филология. С това е свързана и дисертацията му, занимаваща се с отношенията на славяните към българската литература. Усилията му обаче се оказват напразни, защото той няма диплома за средно образование и не е допуснат до защита.

През лятната ваканция на 1899 г. Тодоров се завръща в Елена и веднага се включва в обществения живот. Така, на 9 септември отново е изправен пред заплаха от съд след изказването му против Фердинанд на събранието в читалището на града. П. Тодоров не чака да го хванат и съвсем скоро напуска страната. Срещу него е заведено дело, а обвинителният акт излиза след година.

В това време, мислейки, че нещата са се разминали, той се завръща от странство, но отново попада в обсега на  властите. При пътуване с влак от София за Горна Оряховица Тодоров става свидетел на селски митинг, който полицията се опитва да потуши със сила. Тогава възмутеният младеж се провиква от вагона на влака и остро критикува насилието на правителсвото на В. Радославов над населението. За тази своя постъпка Тодовор е свален от влака, арестуван и откаран в Селиево. За негов късмет, съдебният следовател се оказва приятеля му от детинство Иван Кирилов, който го пуска.

Другата обществена проява на Петко обаче не е забравена и на 23 август 1900 г. в Търново се гледа делото за задочна обида на княза на събранието в читалището в Елена. Обвиняемият не се признава за виновен и настоява, че Фердинанд е австийски агент.

Изправен пред сериозна заплаха от затвор, Тодоров заминава за Германия и едва година по – късно, след като Народното събрание обявява амнистия за всички, които са оскърбили по някакъв начин особата на княза, той получава възможност свободно да се завърне в страната.

Някои автори смятат, че истинският творчески период на Тодоров, започва по време на престоя му в Берлин. Първоизточник на творчеството му е Елена и еленския край, в който той прекарва детството си.

„Петко смяташе да опише своето детство. Той казваше: „Моето детство е богата съкровощница на впечатления и хора, преживелици и представи от природата.” разказва в спомените си съпругата му Райна.

В едно интервю за отражението на природата на еленския край върху творчеството на поета, Ем. Станев казва: „Не напразно Петко Тодоров създаде идилиите като жанр. Идилията не може другаде да се прояви.”

В Берлин П. Тодоров преживява и голяма промяна, по повод на която пише на приятеля си Ив. Кирилов: „ Живея изключително със своя литературен живот, далеч от политически крясъци и социалистически илюзии. Наистина у мен станаха големи промени, които аз смътно усещам, но съм доволен, че замених речите с разкази, политиката с критика, социологията с естетика и най – сетне събранията с театъра”.  

През 1903 г. Петко Тодоров се жени за Райна Ганчева, която също заминава да учи в Германия. През 1904 г. двамата се връщат в България и известно време живеят в Елена. Малко по – късно Тодоров е назначен за библиотекар в Народната библиотека в София. Тук той се запознава с Пенчо Славейков, а по – късно и с Яворов и попада в кръга около сп. „Мисъл”.

През останалата част от живота си, освен с поезия Тодоров се занимава и с политика и става един от основателите на радикал – демократическата партия.

Петко Тодоров умира на 14 срещу 15 февруари 1916 г. от заболяване, което по онова време е смятано за туберкулоза.

Днес май се отплеснах, но не е лесно да опишеш живота на тази личност в няколко реда. Спирам до тук. За любопитните препоръчвам Хр. Станев и „Еленски сборник”.